„Готвех вечеря. Децата се смееха в хола. Той излезе само за два часа – и никога не се върна.“
Сълзи се стичат по лицето ѝ, когато си спомня онзи миг. Телефонен звън, който разделя живота ѝ на „преди“ и „след“.
„Чужд номер. Вдигнах с лека тревога. Отсреща – студен мъжки глас. ‘Госпожо Фелипе, обаждаме се от спешна помощ…’ В този момент спрях да дишам. Казаха ми, че Жоао и брат му са катастрофирали. Че са починали на място. Не можех да го приема. Просто затворих телефона и паднах на колене. Синът ми се разплака. Дъщеря ми гледаше и питаше: ‘Мамо, какво става? Къде е татко?’ А аз само плачех.“
Емилия разказва, че още не е имала сили да каже на децата истината:
„Казвам им, че е заминал на мач. Но дъщеря ми вече започва да усеща. Пита ме защо не се обажда, защо не го дават по телевизията… Понякога стои пред вратата и чака. А аз… аз не знам как да ѝ кажа, че никога повече няма да го види.“
