За къде бързате, хора?
Вчера пет пъти минах покрай смачканата, премазана мантинела. Отпечатъкът ѝ — гробен. Белег от поредната смърт. Двама. Двама души, тръгнали нанякъде и никога недостигнали.
По този път минавам всеки ден, а в деня на катастрофата 10 мин. са ни разминали, за да не стана пряк очевидец на този фатален удар.
Живях години на улица, където три млади живота — всичките под 25 — угаснаха в катастрофи. Бързали са. Или някой срещу тях е бързал. Или просто съдбата ги е срещнала с чуждата безотговорност. Скършени съдби. Родители, останали без дъх. Приятели, застинали в спомени. Домове, в които тишината е по-силна от живота.
А ние продължаваме. Новините вече не ни шокират:
„Тежка катастрофа отне…“
„Челен удар край…“
„Млада жена загина…“
Ставаме свидетели. После – забравяме. И пак натискаме газта. Пак вярваме, че на нас няма да ни се случи.
Но пътищата не прощават.
Мантинелите не лъжат.
А болката на останалите живи е вечна.
Понякога животът свършва там, където просто си мислел, че ще минеш „набързо“.
Почернени родители, изтрито бъдеще, смълчани улици. И винаги един и същ въпрос, който остава да виси във въздуха дълго след сирените, дълго след погребенията:
За къде бързахте?
За къде бързате?
